25.11
Да, все още броя дните.Както и месеците. Изминаха точно три месеца откакто го срещнах.
Точно този,за който не съм спирала да мисля през цялото изминало време. Всеки слънчев лъч ми напомня за лятото,което само по себе си ми напомня какво не мога да имам. А нали знаете,това,което не можем да имаме ни измъчва най-много. Не се опитвам да го крия. Не говоря за това. Но музиката...тя е моята утеха. Чрез нея ..дишам,едва ли не. Просто не мога да не слушам.
"Brand of horses " ме е завладяла изцяло. Натъжава ме, наистина - но по един начин,който ме и успокоява.
Знам,че е объркано. Знам,че трябва да съм доволна от това,което сега имам. Но човек мечтае за онова,което не може да има в момента.И аз не съм изключение. Дори мисля,съм най-яркият пример за това. И осъзнавам егоизмът си. Да...проклет егоизъм.
Знаете ли кое е най-тежкото? Това,че много ясно осъзнавам,че сигурно повече няма да го видя.Това,че много ясно осъзнавам,че досега не съм срещнала човек,който да ме привлича толкова много. Все още не съм срещнала човек,за който...да има истинска тръпка.Но...преди да го срещна...Не,че не бях изпитвала страст. Просто тя не беше толкова изпълваща те с щастие и събуждаща всичките ти клетки, ускоряваща пулса ти. Страст.Да.Но я изпитах. С човек,който почти не познавах. Копнея да го видя отново.Наистина.И знам колко гадно изглежда това отстрани; но..както виждате,знам какво е и да си от другата страна. Да си в кръга на безкрайността,без да виждаш онзи,когото сънуваш; Дори и да не си спомняш какво точно си сънувал,ти знаеш...кого си сънувала.Кой е присъствал в съня ти. И кое те кара да си вечно замечтана,гледаща към отворените небеса... Жалко,че не можех да летя...
Изпаднала съм в една..огромна,нереална мечта.Нещо като омагьосан кръг. Колкото повече време минава,толкова по-голяма липса усещам. Да, наистина съм жалка...Много добре го знам. И не търся съжаление.То няма да ми помогне.Нито пък времето. Това е абсурдно: времето си е време,то не лекува рани. То просто те кара да свикнеш с тях. Или ги притъпява.Но не ги премахва. Любовта се лекува с любов. А аз не мога да открия човек като него. Ето това е най-тъжното. Превърнала съм се в нещо като.. глупава хлапачка,омагьосана от главозамайващ,летен флирт. Да. Глупаво е, наистина. Но е въпрос на тръпка. И какъвто и да е другият човек..ако няма тръпка..нищо,освен приятелски отношения не може да има.Странно.
Все си представям,че една вечер,когато отново съм някъде в Турция,ще го срещна.Представям си се в бар,с кожено яке, отпусната коса,пиеща някакъв фреш (защото не си падам по пиенето,като цяло. Най-много бяло вино и то много рядко) Продължавам да опитвам да разпаля огън..само че нямам дърва.Имам само упоритостта,че нещо може да се случи. А това е гадно. Защото човекът,който в момента знам,че е влюбен в мен е уязвим. Лесно нараним. А аз загубвам все повече от чувствителността си. Да,състрадателността си я имам ... но не мога да отговарям за възприятията на другите.
Искам да замина. Някъде,надалеч. Извън България.Не ме разбирайте погрешно: уважавам страната си,но има прекалено много неща,които не ми е приятно да виждам,както и много места,които не съм видяла.
Светът е..променящ се. Избереш ли да си замръзнал, да не се променяш .. няма как да оцелееш.Рано или късно ще се промениш.Винаги идва нещо,което променя възгледите ти - малко или много. Искам да посетя например..Барселона. Флоренция. Атина. Мармарис.Кушадасъ,отново. Лондон, Сидни,Виена,Сахара... и още толкова други места. Известни и неизвестни. Скрити,покрити ..
Искам да скоча с бънджи.Ама много.Искам и да летя с парашут.Водни ски.Да отида на кънки за пореден път. Адреналина ми липсва.
Все някога ще го видя отново. Или ще срещна друга,още по-голяма тръпка.С която да ми е позволено да бъда. Защото досегашните.. или са "забранен плод" или..са в друг континент,както беше последният случай.
Да...времето си минава.Мечтите стават все по-мащабни.Мирогледът става по-широк.Моралът..за него нямам никаква представа.Всичко си е до чувствата и до разсъдък.
Има неща обаче,които трудно могат да ти бъдат отнети. Неща като музиката,изкуството,сънищата и мечтите... Да. Дано никой никога да не измисля апарат за отчитане на мислите.Защото иначе светът ще стане един свят,в който и най-недостъпните ще бъдат разкрити напълно. И ще плащат дори за мечтите си. Дано никога това да не става.

0 коментара