Толкова много приятни емоции ... за толкова кратко време.

Казват,че времето лети.Не съм съгласна. Според мен времето минава между пръстите на ежедневието и рутината,случват се неща,които в първия момент не усещаш,но после сякаш...сякаш се сепваш,един вид и просто.. просто се сещаш отново за тях.
Сякаш в този миг,когато излезна на терасата си и погледна София в този час - 03:10ч. ...
не,не виждам София. Не съм в България. Ще изляза през терасата и ще видя Птичият остров.
А светлините в Кушадасъ бяха толкова многобройни. И много по-постоянни...от тези в София.
Споменът е толкова реален,толкова наситен и ярък,че... така сякаш ме запраща отново в онази нощ във Варна със Стеф и Люси,когато се разхождахме по центъра и стигнахме до един фар. Видяхме лодките,натрупани около пристанището и аз се унесох.... Какво ли е да си моряк? 
А,ето,нов спомен изниква пред очите ми. Отново е морски.
Шофьорът караше бясно към пристанището,за да хване ферибота. Когато автобусът паркира в огромната машина,ни казаха да излезнем от него. Толкова различно,необятно и странно ми стана,когато видях двата бряга-континента.
А сега светът отново ми се струва малък.Въртя се в кръг из цяла София и не,не я усещам голяма.
Сякаш вчера непознатият сервитьор ме заговори. Сякаш днес бях на плаж с баща ми,Краси и Десс. Сякаш тази вечер бе една от най-странните и вълнуващи досега.
Не ме съдете,моля ви. Прекалено лично и скъпо ми е,за да ви позволя да го правите.
Не,времето не лети. Секундите си минават и сега,и тогава. Те никога нищо не забелязват и за никого и нищо няма да спрат своят преход и път,до следващия час,следващият ден...
Времето не може да спре заради теб,или този до теб. И никога няма да го направи.
То просто си тече,като пясък между сухите ти ръце. Дори да намокриш ръцете си,пясъкът няма да усети тази разлика и няма да спре.
Но пък в пясъка винаги има останки от мидички,охлювчета и рапани,дори понякога пресъхнали водорасли.Те винаги са онзи детайл,скрит между песъчинките,който напомня за морето,разграничавайки го от пустинята.
А сякаш беше вчера. Пукнатинките,в моите мидички и рапани са само от разума,който твърди,че вече мина цяла година. И не,не беше вчера. Беше преди година. Но за мен винаги ще си остане като вчера.
В съзнанието ми е пълно със задачи,както морето е пълно с живот. Но въпреки това излизам от водата и се пренасям в спомените,които.. които все още имат значение. Дори тези преди 5-10 години.
И да,всеки път като премина покрай старият си блок в Пловдив... всеки път чувствам,че току-що съм излязла от входа си.Нищо,че вече съм в друг град и съм различен човек.
Какво,ако всеки път щом погледна отново дългата си коса,се сещам как тя беше още по-дълга преди,как беше руса и аз бях друга. Малка.
Бях дете.
Стресиращо е да разбереш колко бързо  израстваш...
Както и колко малко всъщност си преживял...Видял си точно толкова....колкото успяваш да зърнеш хоризонта. Тънката граница между морето и небето.. тя не показва къде свършва морето...тя показва колко малко всъщност виждаш.
Можеш ли да обходиш целият океан с един поглед? Да,наистина не можем. Все пак сме просто хора. И колкото да ни се иска,не можем да спрем песъчинките да се стичат между пръстите ни.
В усилието си да ги задържим,те се ронят още по-бързо.
Затова се наслади на тази секунда,в която четеш това.Защото тя вече мина и дори да не се е случило нещо важно,тя никога няма да се върне...

Толкова бях свикнала с тези палми,че когато съзрях нашите иглолистни дървета се почувствах като в Канада

~ .. загледани в една червена малка точица, измежду многото светлинки през нощта, ние слушахме мелодията на вълните и тяхната среща с бетонните брегове на хотела.Водата се плискаше тихо,бе спокойна.
Смеехме се на една от нашите шеги,когато изведнъж точицата,вече оранжавееща,изчезна.Нашият смях секна,когато секунда по-късно я видяхме,същата червеникаво-оранжева точица,грееща по-силно от друго място в небето,където бе трудно да има някакъв далечен източник на светлина. Бе почти до луната и беше ярка.След минута-две отново се изгуби... забелязахме я след около 5 минути,през които се опитвахме да не мислим странни неща,посредата на нощта. 
Отново бе сменила положението си. 
...
Сега,6 месеца след това лято и онзи хотел, загледана в светлината на нощта,съзирам светлинките в София. Различих няколко отражения на коли и превозни средства в една остъклена модерна сграда. 
Замечтана за нови слънчеви дни,сред яростта на зимният вятър и студа навън, точица,сред светлинките. Бе червена. Изчезна. Не беше онази точица. Тя не се появяваше на едно също място... ~

Кушадасъ,снимка от централният плаж,направена от неизвестен автор.Много ми хареса,надявам се и на вас.

Отдавна не съм допълвала песъчинките във вечният ми часовник на времето.Отдавна не съм писала за Турция. Може би не съм ви разказала достатъчно лично чувствата си? Нямам представа. Факт,обаче - сега отново при мен достигна една муза,дошла от един друг прекрасен блог .. записах го в дневника си и ..реших да го споделя с вас,в този късен час.


А той си остана там,в онова лято.В онзи хотел.В този момент той ме целуна скромно по бузата.
В следващият вече ме поглъщаше.На мен ми харесваше.Адски много ми харесваше!Исках този миг да продължи,да бъде цял живот.Не исках да спира.В известен смисъл той продължи.А сега го повтарям всеки ден и всяка нощ.
А ние стоим там,до скалите. И вълните се разбиват в бетонният бряг на хотела.Тогава почти не ги чувах.Бях толкова вглъбена..в страстта.
Усетих се,че трябва да вървя,защото ще ме търсят.Усетих се.Късно,може би.Навлякох си неприятности.
Бих ли го повторила?Ако сега се върна обратно в този момент,докато ме търсят - бих ли рискувала отново?
Щях ли да опитам от истинската страст отново?Ако знаех,че след това няма да я открия и ще я търся дълго време? 
Щях ли?
Определено бих го повторила. 


Радвам се,че тази вечер попаднах на вдъхновяващи неща. Хареса ми описаното от Red butterfly. Хареса ми идеята. Но направих собствена интерпретация на спомените си. Досега не го бях правила по този начин.