Изведнъж близък човек ви наговаря едни...неприятни неща, от които направо свят ви се завива.
И всичко рухва.Всичките планове до един се променят почти напълно.Не става въпрос просто за думи, а за изненадващи факти,които сте пропуснали.И те сега изкачат и ви затрупват.Но не с добро.
Ето това се случи преди няколко минути и с мен.И не знам как ще разкажа на родителите си.Не знам на кого да се доверя, на кого да споделя.Просто не знам!
Изгубена. В собствените си пропуски. Или може би - грешки?
Изгубени в превода. Хитра игра на развален телефон, иначе казано.Само дето не е по детски,а по един много опасен начин,заплашващ да нарани много хора.И то по един много брутален начин.
Все още не мога да повярвам,че собствените ми близки са толкова,гадно,хитри хора.
Нараняват се.Всички взаимно се нараняваме,понякога дори само за да защитим собствената си особа. И въпреки,че толкова много,доста често невинни, хора ще пострадат излишно и много, ние продължаваме да бутаме буталото на собственият си егоизъм,без да усещаме какви грешки правим само заради него и какви ще са последствията от този егоизъм.
Ако трябва да направим сравнение,то ще е с пламъка. Егоизмът се явява като пламък,който те изгаря и оставя следи след себе си - рани,които винаги ще напомнят за този инцидент.
Тенеси Уилям е написал: " Всички живеем в къща от пламъци.Не можем да се обадим на пожарната.Няма изход навън.
Само прозорецът на горния етаж,през който гледаме,докато огънят поглъща къщата,залостена с нас..."
Къщата е като нашият живот...А пожарната - това са приятелите.Трудно е да говориш за това,а понякога е невъзможно. "Само прозорецът на горния етаж,през който гледаме,докато огънят поглъща къщата,залостена с нас..." Прозорецът - нашата съвест и нашите спомени - това,което ни напомня за греховете,които сме причинили и последствията,които сега търпим.
...
А кой запали пожара?
