Ще започна с разказа си за един интересен сън,който сънувах наскоро.. и откритието ми,че собственото ни подсъзнание лекува нашите рани.Сами ще се убедите в това,след като прочетете всичко.Enjoy.
05.12.10
Беше лято и бях в Пловдив.Облечена с последните дрехи,които си взех (лилава туника,бели къси дънкови панталони,сини сандали.. някои хора ще се сетят за какво говоря;) С дънкова чанта и мега-папка,се връщах от у-ще. Явно,живеех там и учех в Художествената там. Минах покрай "Св.Софроний Врачански" (по Пловдивски - 60 класното) и видях някои от по-големите си съученици. Те ме поздравиха.Седяха на едни пейки. (подробно обяснение: пейките от старият ми блок, другият вход) и имаха голямо междучасие,седяха и си говореха там. Когато се поздравихме, ме помолиха да остана при тях да си говорим,но аз им обясних,че имам да рисувам.
Дойде бабата на едно от момичетата,които бяха там. Баба й живееше в моят вход. На моят стар блок.
Внезапно,аз реших да намина покрай старият си апартамент. Извадих си ключовете (зелен кец, гмо целувка (лилава,огромна кифленска целувка) люлеещото се конче, оченцето и голямата буква "А" в комплект с два ключа и много останали халки)
Знаех,че не живеем вече в този блок. Знаех много добре,че там има други хора. Но въпреки това исках да видя. И то с ключовете за друг апартамент. Надявах се да станат.
Бабата на момичето ме видя,че искам да вляза (тя всъщност сякаш ме чакаше) и ми отвори широко вратата на входа,понеже за там нямах ключове. Влязох вътре,оставих си чантата и папката някъде покрай стълбите и вкарах ключа. Завъртях съвсем леко и вратата моментално поддаде. Влязох тихомълком. Котката ме посрещна. Не си спомням дали беше сегашната,или предишната ми котка,защото те двете си приличаха много,а в коридора беше тъмно и не видях много добре. Дойде при мен,мяукна ми мило и отиде към хола.Вратата беше леко открехната и можех да видя какво/кого има там..а там... Там бяха други хора. Мъж с очила ,надвесил се над момиче. Бяха загледани в някаква тетрадка/учебник. Явно учеха. Но бяха доста облечени - а навън беше лято. Дори работеше печка. Явно при тях беше зима.
Чудех се дали да отида при тях и да ги заговоря, но в следващият момент се сепнах : те не бяха чули звук от отворената врата,нито от ключовете. Реших да ги понаблюдавам известно време от пералното ни помещение. Сякаш не забелязваха,че има друг човек. Момичето стана и май отиде до кухнята (или до детската стая?)
Аз мислих,мислих, дали да им се представя по някакъв начин или да си тръгна.
С бърза скорост излязох,тръшкайки силно входната врата. Взех чантата си от стълбището.Тръгнах да слизам надолу,когато забелязах хвърлен учебника ми по френски. А самата ми чанта беше върху други раници и чанти. Скрих се при вратата за мазето,така нямаше да ме забележат, ако случайно тръгнат да търсят откъде е дошъл звукът на затръшнатата врата (по-точно кой е виновен за него).
На излизане от апартамента за миг се обърнах към килера и видях висяща котка на полюлей (странно,такъв нямахме в пералното, а и тя очевидно беше отишла нарочно там) .
Това беше една от котките от детството ми - намерих я мъртва под един рейс и бе доста голям удар за детското ми съзнание,обичах я много. Беше сиамска и с жълти очи.
Жълти,светнали очи,които ме наблюдаваха в мрака,точно преди да побягна към изхода. През цялото време ме бяха изучавали,докато аз изучавах другите..
И тогава се събудих. Написах набързо сънят на един лист, заедно с подробностите,всички уж незначителни подробности. Когато сънуваш обаче,всеки детайл е от значение,за да може да се "преведе" посланието възможно най-правилно;
Показах го на мама,като и разказах на глас допълнително подробности,които съм запомнила.
След час отидох при нея. Беше успяла да го преведе до голяма степен.
*ключове, отворена врата, отключването е лесно - успех,нещо,което ще стане,нещо хубаво. Без много препятствия.
*стара жена (бабата на съученичката ми) - мъдрост - отваря ми вратата,помага ми. Мъдростта и съзнанието ще помогнат.
*не ме виждат и чуват - мястото ми не е там. Но тук идва един важен въпрос: защо само двете котки ме усетиха,като едната дори ми се умилква, а другата ме наблюдава?
*на тръгване има други чанти - не си сама,други са като теб
- взимаш си това,което ти трябва (учебника по френски,папката)
*крия се - не искам да ме видят,ако тръгнат да ме търсят - скъсване с миналото
Едно обаче не успяхме да разгадаем - какво означават "жълти,светнали очи,които ме наблюдаваха в мрака.." Има известни предположения.Мама не знае обаче кое е по-точното от всички в случая. Лично аз го възприемам по-буквално: някой те наблюдава,интересува се от теб. Фактът,че аз седях с гръб към котката,докато гледах хората също говори много : наблюдават те през цялото време,без ти да се усещаш.
Някой да се разпознава?
Като се замисля този сън отговори на почти всичките ми въпроси.
Когато попитах мама защо сънувам подобни неща, тя и Цецо бяха почти единодушни: нещо ме мъчи. "Подсъзнанието ти те лекува". А защо сънувам неща от детството си? Защото то беше хубаво. Детството е царството,в което никой не умира. Доста мои сънища са свързани с места,на които в момента не мога да бъда...
Както съвсем скоро след като се върнах от Турция сънувах,че се намирам отново в този хотел. Той беше променен малко. Имаше някакво празненство и имаше много гости. Следобед бях ходила по пясъчните дюни. (да,ето тук няма реализъм - там нямаше почти никакъв сух пясък,всичко беше от бетон и дърва) . Ходейки по тях търсих моят Принц (да,онзи за който се изписаха доста постове и тепърва ще се изписват) . Намерих го сред колегите си,отидох и най-нагло пред всички се гушнах в него, все едно всички са свикнали вече с мисълта,че се харесваме. Бяхме като двойка,отишла на почивка. Няколко секунди след това летях в някакъв частен самолет точно като от електронните игри - едни миниатюрни самолетчета с много патрони, готови за война. С такъв самолет трябваше да излетя известно разтояние. Бях сама с баща ми в боен самолет, а света зад нас като че ли се разпадаше. Беше откачен сън и не помня много от него. Но е още едно доказателство,че подсъзнанието ни ни лекува,помага ни да се справим с трудностите,които в реалността замъгляват съзнанието ни. А от тази мъгла не можем да видим простичките решения,на иначе толкова трудните проблеми...
