юли
06
Сякаш в този миг,когато излезна на терасата си и погледна София в този час - 03:10ч. ...
не,не виждам София. Не съм в България. Ще изляза през терасата и ще видя Птичият остров.
А светлините в Кушадасъ бяха толкова многобройни. И много по-постоянни...от тези в София.
Споменът е толкова реален,толкова наситен и ярък,че... така сякаш ме запраща отново в онази нощ във Варна със Стеф и Люси,когато се разхождахме по центъра и стигнахме до един фар. Видяхме лодките,натрупани около пристанището и аз се унесох.... Какво ли е да си моряк?
А,ето,нов спомен изниква пред очите ми. Отново е морски.
Шофьорът караше бясно към пристанището,за да хване ферибота. Когато автобусът паркира в огромната машина,ни казаха да излезнем от него. Толкова различно,необятно и странно ми стана,когато видях двата бряга-континента.
А сега светът отново ми се струва малък.Въртя се в кръг из цяла София и не,не я усещам голяма.
Сякаш вчера непознатият сервитьор ме заговори. Сякаш днес бях на плаж с баща ми,Краси и Десс. Сякаш тази вечер бе една от най-странните и вълнуващи досега.
Не ме съдете,моля ви. Прекалено лично и скъпо ми е,за да ви позволя да го правите.
Не,времето не лети. Секундите си минават и сега,и тогава. Те никога нищо не забелязват и за никого и нищо няма да спрат своят преход и път,до следващия час,следващият ден...
Времето не може да спре заради теб,или този до теб. И никога няма да го направи.
То просто си тече,като пясък между сухите ти ръце. Дори да намокриш ръцете си,пясъкът няма да усети тази разлика и няма да спре.
Но пък в пясъка винаги има останки от мидички,охлювчета и рапани,дори понякога пресъхнали водорасли.Те винаги са онзи детайл,скрит между песъчинките,който напомня за морето,разграничавайки го от пустинята.
А сякаш беше вчера. Пукнатинките,в моите мидички и рапани са само от разума,който твърди,че вече мина цяла година. И не,не беше вчера. Беше преди година. Но за мен винаги ще си остане като вчера.
В съзнанието ми е пълно със задачи,както морето е пълно с живот. Но въпреки това излизам от водата и се пренасям в спомените,които.. които все още имат значение. Дори тези преди 5-10 години.
И да,всеки път като премина покрай старият си блок в Пловдив... всеки път чувствам,че току-що съм излязла от входа си.Нищо,че вече съм в друг град и съм различен човек.
Какво,ако всеки път щом погледна отново дългата си коса,се сещам как тя беше още по-дълга преди,как беше руса и аз бях друга. Малка.
Бях дете.
Стресиращо е да разбереш колко бързо израстваш...
Както и колко малко всъщност си преживял...Видял си точно толкова....колкото успяваш да зърнеш хоризонта. Тънката граница между морето и небето.. тя не показва къде свършва морето...тя показва колко малко всъщност виждаш.
Можеш ли да обходиш целият океан с един поглед? Да,наистина не можем. Все пак сме просто хора. И колкото да ни се иска,не можем да спрем песъчинките да се стичат между пръстите ни.
В усилието си да ги задържим,те се ронят още по-бързо.
Затова се наслади на тази секунда,в която четеш това.Защото тя вече мина и дори да не се е случило нещо важно,тя никога няма да се върне...
