1.Рисуването,музиката и изкуството като цяло.
2.Приятелите ми и семейството ми 
3.Тейлър Лотнър :) 
4.Да размишлявам върху бъдещето.
5.Колкото и клищирано и глупаво да звучи,обичам модата. Обичам да се занимавам с дрехи.Ако имах възможност щях и сама да си ги шия. 
6.Летните дни,прекарани по възможно най-добрият начин
7.Да мечтая. Дори в сънищата си :) 
8.Да оставям следи у хората.  ( и да ме хвалят..но това са подробности :) )
9.Шоколад.И много,много зеленчуци и  плодове > соковете от тях.

Ето ги и моите... 10 (не точно) тайни
1. Все още не съм си харесала някой истински .. от лятото насам. (освен..да,той.) 
2.Понякога много ми се иска да избягам някъде... или просто да живея в друг град,където да съм различен човек. Винаги съм се чудила какво ли щеше да е .
3.Вечер,преди да заспя.. мисля за това,което не съм могла да постигна.Както и какво ще стане в бъдеще.Обичам да мечтая за това.
4.Изпитвам ужас при вида на паяк. (въпреки,че това някой хора го знаят) 
5.Всъщност не се дразня на фешънките (по-известни като кифли), а на курвите. Кое му е лошото едно момиче да се поддържа красиво,да има стил? Курвите са нещо съвсем друго. Тях наистина не ги понасям...
6.Обичам да говоря с майка си. Много. И я уважавам като човек. 
7.Изпитвам странната необходимост винаги да съм различна. Винаги да се променям. 
8. .. Както и да се доказвам пред всичките си роднини. 
9. Често мисля за миналото : странно ми е да виждам как всичко около мен се променя. Някак тъжно е и се чувствам раздвоена по много странен начин : хем искам да си остана на тези години, хем си представям бъдещето. 
10. Понякога се чудя какво ли щеше да е,ако не бях влязла в Художествената гимназия - къде щях да отида,с  какви хора щях да общувам,в какво щях да се превърна.. 
А, имало е случаи,в които дори се чудя какво щеше да бъде ако не се бях преместила в София. Или ако сега замина някъде . В чужбина, или в друг град. .

Събудиха ни рано,към 6:30-7 часа, за закуска. Спахме като къпани,след изморителната нощ в автобуса. 
Слънцето бе почти изгряло, осветило небето, оставящо вече блясъци върху гладката,чиста вода на Егея. Терасата в стаята ни,както предполагам почти всички стаи в хотела, ни предлагаше прекрасна панорамна гледка към цялото Егейско море,както и към доста голяма част от хотела,който беше много красив.
Когато за първи път влязохме в стаята си,не останахме много очаровани. За хотел 4 звезди, стаите му не бяха нещо особено, спрямо българските хотели. Когато казахме мнението си по въпроса на баща ми и Красито,те обясниха,че хотелът е стар, както и,че звездите не идват от обзавеждането, а от услугите,кухнята и като цяло забавленията,които той предлага.
Първата ни разходка из хотела беше станала още предишният ден, и наистина бяхме много впечатлени от огромната площ,добре поддържаната градина с много цветя и обстановката,като цяло. Морето ни обгръщаше хотела, а собственият плаж, в комплект с двата басейна бяха добре направени, с топла вода (беше много топло,както вече казах, но ние бързо свикнахме със средната температура от 38-39-40 градуса, защото и в Пловдив беше същото..почти)
Персоналът беше много дружелюбен, и то искрено - не беше фалшиво, само защото сме си платили. Просто хората бяха такива - усмихнати, ведри, дружелюбни,повечето.
Облякохме се и с любопитство слязохме долу за закуска - беше ни интересно какво ли сервират тогава, след вчерашните вкусотии и общо взето някои неща,които въобще не знаехме...
Имаше зеленчуци,плодове,зърнени закуски, мляко, чай (от растението чай,някакво специално растение, което всъщност се казваше така и явно оттам идвало всичко,свързано с чая)
Е, определено се впечатлих за зърнените закуски, защото като цяло аз съм маниячка - много ги обичам и бързо ги изяждам ;д . Имаше и хлебчета - с ядки, без ядки, подправки и обикновенни.. имаше и специални малки маргаринчета,които бяха без холестерол и не вредяха на сърцето.. Изобщо имаше толкова много неща,че човек .. спокойно може да чревоугодничи.
След това отидохме на плаж - въпреки,че ние с Деси се разхождахме доста и като цяло веднага забелязахме един човек - той беше на бара и постоянно се лигавеше заедно с нас, заради което му дадохме и прякор - Хепи. Защото винаги беше щастлив. И винаги се лигавеше, правеше смешни муцуни, говорееше (простотии,предполагам) на турски и ние не го разбирахме. Знаеше замо "Здрасти, как си? Добрее" и всеки път го повтаряше,когато минехме покрай него или той покрай нас. Беше голям смях - сам си отговаряше на въпроса, който едва ли разбираше ;д
В началото се тръшкахме малко (тоест Десс) , защото нямахме компютър и ни беше малко скучно понякога. Не гледахме много телевизия - какво да му гледаш на БНТ сат?
И се наложи да свикнем на живот..напълно изолиран,почти - без телефони,защото нямахме роуминг, без компютър,защото нямахме такъв и това беше добре; и без телевизия,почти - понякога пускахме да видим новините, да погледнем какво става в нашата държава, въпреки,че през цялото време имахме чувството,че сме в България - което показва колко гостоприемни са турците като народ, за да те накарат да се чувстваш като у дома си.
Често излизахме вечер на терасата, а бяхме и до късно навън - обикаляйки двора,гледайки хората и лигавейки се - особено на хората с гъсти мустаци. Нямам представа защо,но ни бяха адски смешни.
Разглеждах с интерес всичко около мен. Първото ми впечатление от стаята донякъде беше и заради простичките картини с акварел,които бяха закачени на стената. Е, винаги забелязвам тези неща,няма как. Трябва да отбележа, че бяха приятни, но простички - цветенца - при нас бяха три и в двете картини, сега като гледам снимки от хотела, явно във всяка стая са такива. Явно беше един автор. В лобито имаше една голяма - беше изгрев, и май беше нарисувана част от панорамна гледка от Птичият остров - Кушадасъ.
Първият ден беше основно разузнаване, проучване, интерес.
В понеделник, 23.08.2010, имахме екскурзия до античният град Ефес.Събудиха ни по-рано,защото трябваше да потеглим с автобус в 7:30ч., което означаваше, че трябва да закусим и да се подготвим с бутилки вода,като всичко това изискваше малко повече време. 
Потеглихме и беше сравнително кратък път - 30 мин. Слизайки от автобуса,ни раздадоха електронни билети,като аз все още пазя моят. Влязохме с тях през автомати,точно както е софийското метро - само че билетите бяха по-големи. 
След входа,който ми напомни на дома, другото,което ми направи впечатление бе земята - чакълеста и суха. Създаде ми странно чувство - познато и някак .. не мога да го опиша точно.Всичко ми беше много интересно,все пак това беше първото ми излизане извън България.
Първата забележителност,бе нещо като заседателна зала,в която са обсъждали както проблеми от бита,така и по-сериозни,новъведения и закони. Там забелязахме Красавеца.Той беше типичен американец - познахме по групата му и по екскурзоводката,която им говореше на английски. Рус, явно светли очи, скейтърска мода и отчаяно изражение - беше му много скучно . На всички забележителности,които спираха да разгледат по-обстойно той намираше къде да седне.. и се прозяваше поне няколко пъти.
Ние вървяхме в жегата, дразнехме се малко на нашата екскурзоводка, защото.. беше малко странно, но добра жена, в общи линии. Живяла в България, мисля че беше в Кърджали.. но не помня много добре, беше нещо с "К" . Така де, бяхме заети да гледаме Красавеца. Беше много хубав,наистина.
По-млад двойник на Раян Шеклер>  (гугни го, известен скейтър, много точно оприличаващ и нашият млад представител) . Освен по модата,той имаше доста рани, явно наистина кара, а не е само почитател. Може и да е бил байкър де, но според мен наблягаше на скейта..
И така.. бяхме в захлас и пропуснахме няколко от разказите, но един запомних много ясно,защото ме впечатли.
Става въпрос за тогавашната богиня Нике. Беше изобразена много странно за тогавашните представи - в полу анфас, иначе казано леко извърнато тяло, интересна поза, показваща,че богинята сякаш се "свързва" с небесните сили. Е, тогава хората са вярвали в много неща.
И така всъщност нейната поза и име, вдъхновили млад дизайнер на обувки,който впоследствие,след като спечелил конкурс, създал марката Nike,с известният и знак,който идва точно от тази поза. Както и името,разбира се. :) Поредното доказателство,че миналото говори и за бъдещето ..
Имаше доста внушителни сгради, които дори почти порутени, навяваха чувство за величие. Снимката вдясно: изглед към Пританеона, зданието на тогавашната общинска управа.
Видяхме и фонтанът на Палио - чиято вода стигала до него чрез аквадукт, чрез трите независими източника - реки. Цялата система била много сложно разклонена,направена от кирпичени тръби.Бил украсен,разбира се,с много статуи, група от които все още се пазят в музея,посветен на Ефес. Имаше някои много добре съхранени антични релефи.Е,разбира се,времето е нанесло свойте щети и някои от тях бяха прототипи на оригиналите, които се пазеха в музея. Предполагах,че са под специални условия, все пак колко хиляди години.. Нито един от античните материали не може да изържи - все пак природните условия са си казали думата.
< Това е част от статуя.По-точно останките от нея. Но любопитното е изобразеното земно кълбо,което за тогавашният народ  се е възприемало като кръгло,въпреки споровете на други народи,че земята е плоска.
Имаше много хора,които въпреки адската жега (тогава сигурно беше повече от 40 градуса), бяха там и непрекъснато снимаха (естествено по-голямата група от хора с фотоапарати,бяха виетнамци или китайци. Това за тях е нормално..както и за нас,всъщност.)
Навсякъде около нас чувахме какви ли не езици,които ми се сториха повече от десет - японски,турски, английски - американски и британски и още много други,които дори не можах да разпозная.
Голямата сграда,която се очертава на по-заден фон,всъщност е известната библиотека на Селсиус (Целс).
Внушителният паметник на изкуството,за съжаление не беше много добре съхранен, цялото антично писание в нея бе изгубено.Голяма загуба,наистина.
Все пак беше внушителна гледка, особено да застанеш под нея и да се запиташ колко ли огромна е била, колко ли книги е побирала... Какво ли е било да бъдеш вътре в нея.. От кой се е охранявала, каква е била политиката - можело ли е да взимаш книги,както сега.. Беше си интересно да видиш една различна култура. И толкова много съвременни хора. Толкова различни и толкова еднакви.
 Ето ни и пред нея (момичето с лилавата тениска и странното изражение съм аз,.. не обръщайте внимание,че съм зле излязла.. принципно бях адски изморена от жегата и изпотена.. и да. )
Обективът е запечатал само "мъдростта" , от цялата статуя на мъдростта.
По тавана имаше много елементи,които се сливаха с орнаментите по великолепните високи колони,които все още поддържаха останките.
Прибрахме се направо за обяд,което беше към 13:30, ако не и по-късно. Вече раздигаха масите,значи по-късно предполагам. Трябваше бързо да обядваме, поради което аз и не ядох много,колкото пих вода :д . Създадохме си традицията да обикаляме хотела, да разузнаваме и да си говорим за всякакви неща. Споделяхме си много. Това,че ни липсваше всякаква връзка с България ни помогна да се сближим, да си говорим за много неща. Така или иначе,тя знае достатъчно,за да мога да и споделя :) . Както и тя на мен. Смеехме се на простотиите.
В този ден опитах капучиното.Дотогава не бях пила, тъй като принципно не пиех никакво кафе.Тогава опитах, защото нямаше шоколад в машината. Сложих му три захарчета,които бяха на кубчета,не в пакети . По-бързо се разтваряха,от колкото другите,което ми направи впечатление. Беше вкусно и ми хареса. Оттам насетне вече съм официалната любителка на капучиното.
Онова капучино имаше превъзходен мек вкус, който толкова ми се услади,че започнах да пия всеки ден,по няколко пъти. Това направи впечатление на Красито. Малко се възмути,което пък внесе смут и в мен, затова започнах да си позволявам по-малко неща пред нея. По-малко волности,по-сдържана. И беше добре.
По-късно вечерта, след няколко потопвания в басейна, погледахме малко вечерното шоу и се посмяхме, заедно с другите. Беше забавно.


Всичко там беше по някакъв начин различно.С няколко идеи по-идеално. Съвършенно,един вид,защото те кара да забравиш за каквито и проблеми да си имал,преди да отидеш там. Цялата обстановка... всичко излъчваше едно спокойствие, подканящо те и ти да се успокоиш,ако си бил изнервен. Блаженство. Това беше основното чувство през цялото време,което ме напусна чак,когато излязохме от територията на хотела.

А някога те познавах..
Четейки блогът на Стеф, ( да Стеф, чета го редовно ;) ) се замислих и аз за хората от ежедневието. Или по-точно за онези,които някога бяха там.
Жалко е наистина, да виждам какво става с човек,който някога познавах добре и който някога ми споделяше, за който бях близка, наричаше ме сестра. А той бе като брат. Беше.
Вече не е . Fail. Виждам как става някакъв глупак, или какво ?
Знам,че знаеш за кой говоря,Стеф. Точно за онзи, който в 6ти клас ми завъртя главата и от който и до момента искам да ми е близък. Но не става.. Имам чувството,че той е от тези хора,които ако не ги забавляваш по някакъв начин като малките деца,те ще се обърнат с гръб и ще потърсят някой друг. Разбирам, грешка няма, всъщност. Всеки продължи с живота си, фактически ние нямаме много общо минало, но можеше да имаме общо бъдеще. Можеше. Трябваше. Щеше.
Тъжно е, наистина.
И на мен ми идва да изкрещя "майната ти", да го махна от приятели във (затъпяващият) Фейс и да приключа с това веднъж завинаги. Да предизвикам по някакъв начин вниманието му. Някакси да му липсвам,поне малко.
Чувствам се жалка. И сигурно съм.
Иска ми се да види колко пропада, да види, че не съм просто Мари, поне веднъж да го засека някъде. За Бога, колко далеч един от друг сме, а живеем в един квартал? Как може да е така, че да не мога да му се обадя, да не мога да го видя, когато е толкова близо?
Толкова ли се отдалечиха хората от всичките заобикалящи ги простoтии, всякакви глупости от сорта на 'кой с кого е тръгнал' , или 'какво си взех, а какво се носи и как ' Просто.. не е това, което беше .
И се чувствам глупаво. Най-ироничното в цялата работа е, че мога да се поставям на мястото му, но той не разбира колко ценно е , не разбира,че всичко може да ми сподели и аз да му помогна по някакъв начин. Не, за него аз все още съм просто онова малко момиченце, с което учеше в едно училище,с което дори бяха на един етаж и  което успя да се махне от там и върви по пътя на реализацията.
Но се питам - дали някога изобщо ще се сети отново за мен ?
Странно - преградите от простотиите и различните й сфери толкова много се увеличиха, че двама души,които някога си приличаха толкова много, сега не могат да си обелят и дума в скайп, а във Фейс  дори не отговаря на коментарите ми . Ако случайно го срещна на улицата, единственото,което ще чуя сигурно ще е едно тихо ''здрасти'' ...
 Това ли заслужавам ? Чудя се, дали някога изобщо ще поиска отново помощта ми,или компанията ми. И ако това се случи, как ще постъпя аз ?
Извода е,че хората се разделят... А живеем в един град, учим наблизо. Но дори не се засичаме. Не знам какво става с него, той си няма и понятие ( а сигурно и интерес) какво става с мен.
Някога ще съжали ли? Ще осъзнае ли, какъв приятел съм била ? Не. Едва ли. Аз се интересувам.Той - не. И ще ми е много интересно,ако някога разбера  - той да е бил така, както се чувствам аз в момента.
А ти Стеф, мислеше , че ние имаме бъдеще. Колко жалко, нали ?

21.08.2010

Пристигнахме. Най-накрая пристигнахме.Първа реакция: хотелът е повече от огромен! След 18 часов път с автобус, ние бяхме изтощени и мечтаехме за нормални легла, след недостигът на сън,опитал да се осъществи върху седелките.
Които бяха твърди и с неудобни форми. Както и да е, през по-голямата част от пътя гледах нощта над Турция. Но нека да ви разкажа всичко от самото начало. 
Тръгнахме от Пловдив в 17:30ч, от бензиностанция ОМВ. До залез слънце тъкмо бяхме стигнали близо до Капитан Андреево.Вече бе започнало да се стъмва. Към 21ч приблизително бяхме на самата граница.
На Българската граница трябваше да ксерокопираме разрешението за напускане на страната, дадено от майка ми.След като ни упътиха къде се намира ксерокса, дадохме паспортите за проверка и преминахме. Автобусът ни взе, и буквално след 2 минути (а сигурно и по-малко) ни паркира на Турската.
След като преминахме и Турската граница, продължихме по пътя си нормално. Пред нас слава Богу нямаше други автобуси,нито камиони, така че за около 20-30 мин минахме и през двете граници, целият ни автобус. 
След като минахме Българо-турската граница (на мен ми беше изключително интересно)... поставиха ни печати с датата,като след това просто мина човек да ги провери.
Към 1ч през нощта ни събудиха, за да слезем от автобуса.Бяхме стигнали до пристанището.Преди това бяхме направили няколко почивки,като една от тях беше до големите супермаркети Kipa.
Когато краката ми усетиха подът на ферибота,се почувствах адски странно. Всъщност тъкмо бях заспала, когато ни събудиха да слизаме и отначало доста негодувах.
На самият ферибот беше хладно.От едното пристанище до другото се стигаше за 25 минути, през които ние гледахме двата бряга - които всъщност бяха Европа и Азия.
Минавайки Дарданелите, се замислих колко всъщност е красиво .. както и що за мощна машина е фериботът,щом превозва автобуси,хора и животни (имаше около 20-ина крави,които се бяха сгушили...когато ги видях дори се стреснах,защото те не издаваха почти никакъв шум)
Гледайки как машината пори водите на протока,вдишвах свежият нощен въздух,ободряващ ме след жегата, насъбрана още от България. Впрочем, в автобуса беше хладно от климатика,но друго си беше този бриз..
Или вятър. Беше доста ветровито. Събуди ни. Малко се намусих,защото тъкмо се бях настанила удобно,така че да заспя.. Но пък това ми се отрази добре и след това бях свежа дълго време. Размишлявах за приключенията,които ми предстоят и нямах търпение да пристигнем и да се запозная с обстановката,която ще ме заобикаля в следващите дни. Нямах търпение да видя културата им, да вкуся храната им (която беше невероятна) , да чуя езикът им и да усетя всичката емоция, която излъчваха.
Вятър в косите.. и мечти в очите,както се казва.
Когато наближихме Азия,ни казаха да се качим обратно в автобуса,за да можем да продължим към целта.
Представяте ли си, 25 минути .. толкова му е необходимо на човек да отиде на друг континент. Зависи къде се намира де.
След което,продължихме по пътя си. Минахме още няколко града, след което аз заспах и си спомням само изгрева,когато вече спирахме на турските светофари,които бяха бели, с жълти и черни контури. Сигналните цветове бяха същите. Час или,малко повече, преди да пристигнем в Кушадъсъ спряхме за последна почивка. Това беше към 6-7  часа рано сутринта. Направиха ни кафе или,който не пие кафе, чай. Аз,Деси и Краси пихме чай.  Качихме се в автобуса за последно превозване до хотела. Аз сънувах легла и меки възглавници. Да.. Логично - твърдите неудобни седалки .... бяха.. неудобни.
Пристигайки в хотела,започнахме с разносването на куфарите и чантите, които бяхме помъкнали със себе си.
А Деси забеляза кой от сервитьорите ме погледна пръв. И ми го каза дни след това.
Чакахме до 14:00ч да ни настанят,което бе малко неудобно, при положение,че бяхме пристигнали в 8. Но.. можеш да се разхождаш из хотела, да пиеш нещо - кафе,чай, капучино (тогава пропих капучино всъщност)  някаква друга напитка, сокове, вода.. Дори на плаж може да отидеш. И от 12:30 започва обяда, но можеш да отидеш и по-късно... Да.. беше изключително интересно.
В първият ден,когато пристигнахме ми се наложи да отида до тоалетната и след като свърших, мия си ръцете и понеже съм много жадна тръгвам да пия от чешмата. Което беше..грешка. Защото тяхната вода е солена. Ама много. И имат само от автомати. Да.. изплюх я. След което, търсих с какво да си оправя вкуса. И с какво да утоля жаждата си, разбира се.Намерих автомата, взех чашка и налях вода. А тя бе толкова студена и толкова приятна.. за гърлото.
Дори отидохме до шумният басейн и си поръчахме пържени картофки и някаква имитация на сандвич,който бе малко безвкусен. В първият ден бях малко лакома,защото ми бе любопитно да опитам от това,което те предлагат.
Да опитам от техният начин на живот.

Момичето,което обича есента"-.. Аз пък искам да е есенно.. или пък да е зима, да си седя в нас на топличко сгушена в някое одеало.. А не тази жега.
- Оо.. погледни всичко е зелено и е топло .. и не се налага да се навличаме много.. и ядем сладоледи и времето е слънчево и само да погледнеш навън веднага се усмихваш.. "
Каза Тя през този ден, облегната върху тези тухли,замислена и замечтана, с голямо есенно листо върху врата си.
Гледайки снимките от този ден се сетих и за този наш диалог... След това отидохме в "Faces" и си поръчахме студени напитки . Аз пих сок, а тя - шоколадов шейк. Говорихме си за момчета,клюкарствахме, спомняхме си миналото. Сещахме се за времето,когато бяхме малки деца и играехме онези глупави игри,които винаги ни разсейваха от уроците в училище и ни развеселяваха... Одумвахме онези гадни момичета,които не харесвахме и обсъждахме точно онзи сладур от класа ни,който напоследък само заглеждаме.. Мечтаехме си да имаме гаджета,с които да се целуваме, да бъдем големи и да разполагаме със свободата, която тогава мислехме,че нямаме...
Детски спомени. Връщайки се към този ден си спомням как и сестра ми бе с нас и ни беше приятелка... Спомням си жегата,която бе обгърнала целият Пловдив, спомням си 29 - автобусът, с който се возех .. и за който платих 1лв. Няма как иначе, има кондуктор във всеки рейс.
Ами старите ни апартаменти,които тогава бяха пред очите ни, навявайки още спомени за изминалото детство,и наближаващите години на съзравяне.. и колко много сме се променили от тогава.
Споделихме и мъките си от несподелените си любовни тръпки.. Спомнихме си и как преди няколко седмици бяхме във Варна и колко хубаво ни беше. Благодарих и много за тази невероятна почивка и всичките хубави моменти и съкровени мечти и тайни,които сме имали заедно!
На 01.01.2011 тя имаше рожден ден. А утре аз и моята друга най-добра приятелка Стеф (едната е от София, другата - от Пловдив) ще й изпратим подарък заедно. Искам тя да е щастлива, усмихната, изпълнена с любов и отвсякъде само щастие да получава!

Обичам те Стеф !

I´ve had my frustrations about the pains of daily life
I´ve tasted degradation and found the lace and candle light
But we have the weights we have the measures of our days and nights
I´ve had my frustrations but now I´ve found my place

And you will make it
But only if you run




Страх. От себе си, или от околните ? Само да можех да избягам..
Но как да избягаш от собственият си живот? Да, онзи черен вариант винаги е някъде далеч от моята идея,но трябва да му се ръкопляска,че все пак,той винаги е там. Да, говоря за смъртта, но тя не е решение. И едва ли някога ще бъде.
Но нека се върна към мисълта си. Как да се предпазя от собствената си същност ? Едва ли някой знае.
От друга страна,както обикновенно,се дразня на себе си,защото съм прекалено чувствителна и не мога да го приема 'просто така' , нито да помисля трезво. Вместо това, аз отбягвам темата. И става по-лошо.. предполагам.
Странно. При следващото новолуние определено трябва да си пожелая да съм по-уверена в решенията си! (просто вярвам, че като напиша на лист желанията си по това време, те имат по-голямо значение и има по-голяма вероятност да се изпълнят. )
В училище напоследък не мога да понасям Ники (да.. Лайчо. ;Д ) Просто ми дотегна вече някой непрекъснато и постоянно да ме прегръща,вдига, лигави и прочие, все едно съм  му някаква кукла! :хх Просто ми дотегна вече и се нервирам супер много от чак такива лигавщини...
Както и на България - и нея напоследък,по-точно парламента, не мога да търпя. 
Чухте ли за новият закон ? 
По закона от 2011 година, заведенията трябва да са или само за непушачи, или само за пушачи. Също така,в заведенията само за пушачи не се допускат деца/тийнейджъри, дори в присъствието на родител. 
Това мили мои читатели означава,че никой от вас вече не може да ходи по кафета и сладкарници, кръчми и ресторанти,защото колкото и баби,лели,чичовци, майки , бащи и т.н. да са с вас, ако заведението е предназначено само за пушачи, вие не можете да го посещавате, докато не навършите пълнолетие. А се съмнявам,че всички заведения ще станат изведнъж за непушачи,защото това означава да фалират. Честно,а ?
Дори и да пушете,ако нямате 18 .. никакви заведения,дискотеки,ресторанти,кръчми,сладкарници и прочие.
И този закон е одобрен. Нормални ли са ?
Това просто е извън всякакви граници. Окей,едно е да пушиш извън работното си място,така  тъкмо си почиваш, обаче да дискриминират така децата (аз лично не пуша, но дори и да пушех,пак нямаше да мога да отида например в кафето до моето у-ще "Pop art",защото там се пуши..)
Като изключим горепосочените два факта,които ме вбесиха днес, другото,което изкара нервите и търпението ми извън граници е резкият гняв на майка ми към мен - когато започнаха да обсъждат съседите като някакви баби клюкарки, аз естествено не исках да ги слушам, станах си от масата и си се скрих в моята стая... Мама обаче се обиди много от тези "демонстрации" и чак ми се накара... Дъъъ... затъпяване. Така или иначе се бях наяла, защо трябва да им слушам още глупавите клюкарски новини,които не ме интересуват?
Изобщо...напоследък  се дразня на прекалено много неща. И ми писва... И искам да изчезна нанякъде. Или просто да размажа всеки,който ме дразни. Но аз не съм способна чак на такава агресия. Какво ще стане,ако един ден,след толкова много натрупвания,тя просто ще излезе? 
Надявам се това да не стане... а дотогава.. просто ще си мълча. Докато някой не го отнесе. Този някой,ще бъде някой,който го заслужава. Поне това си обещавам . 
Да... няма да си го изкарам на вас. 

 These lonely dedications I´ve found they bring me peace and light
When three-fold applications of doubt surround my fate you might say
We have the weights we have to wage an assault on what it is
´Cause harmless medications abound and you´re not sick

You will make it
But only if you run

Surprise
Surprise
Surprise
Surprise

You will make it
But only if you run

Първият ми пост за тази година може и да е кратък (а за някои сигурно и глупав), но за мен той е от значение. Имам чувството ,че просто като напиша тези желания, те ще станат до една степен по-реални и постижими.

*Искам да бъда изпълнена с вдъхновение , за да мога да творя прекрасни картини,които да ми донесат удовлетворение и щастие. Защото хората се нуждаят от творчество,което да им отвори очите. Кой знае, може би народа ще ги хареса и дори ще пожелае да ги купи? ;д

*Искам да стана по-отговорна към действията си, защото понякога от всичката глупост на света,която постоянно ни се демонстрира, ние също правим грешки, понякога дори без да го осъзнаваме , а някои от тях са и непоправи.. или много трудно поправими.

*Пожелавам си тази година да срещна онзи специален човек, на който се пада...хм, трудничката задача да бъде до мен постоянно и по начин,който приятелите не могат.. Сещате се какво имам предвид, просто искам да го срещна.. това момче,което да бъде искрено и да ме обича, без да очаква нещо в замяна; което да бъде честно и умно; с чувство за хумор и красота; да ме уважава и да поддържа интереса ми, както и той неговият към мен.

*Мечтата ми е отново да го видя.Точно онзи,за който изписах толкова постове; онзи, с който непрекъснато сравнявам останалите момчета около мен. Да, точно този човек,който срещнах в Турция и буквално от една уж глупава свалка,която дори не знаех,че ще се развие по този начин, промени виждането ми за момчетата. Много искам да имам шанса да го опозная. Но този шанс е някъде в пространството,все още мътен и неясен. А и сред 7 млн. души на тази планета,които ще нарастват още и още, този шанс не е много надежден. Но все пак,тази надежда умира последна,нали знаете. 

*Искам семейството ми да е стабилно и щастливо. Защото взаимната подкрепа и семейният мир е много важно нещо, което ни трябва. Едва ли на някой ще му е излишно. А и няма нищо лошо в това да си мечтая, че един ден ще съм богата,нали ? 

*Искам много да се запиша на латино или салса танци. Въпреки,че и другите стават. Но искам някакъв спорт още от 6 клас, а досега така и не успявам да намеря нещо подходящо,което да е моята тренировка и разтоварване,след всичко.


В момента определено искам да изчезна нанякъде, но тъй като няма къде, предполагам .. просто ще го преодолея .