Изпитвах необяснимо силно желание да видя роднините си,поне тези,с които все още си говоря,които все още ме виждат през годините. За разлика от онези във Велико Търново,с които,дори когато бях там, не успях да се видя. Или пък с баба ми от Плевен,с която почти всеки е скаран,но не и аз и изведнъж - тя не ми вдига телефона,не ми говори и просто нямам връзка с нея. Страдах. Много.  Просто ми беше гадно,ок? И мисля,че е нормално,предвид,че на нея все пак й споделях много,бях й на гости и така нататък... винаги съм свързвала градчето Плевен с нея и леля ми,с редките,но пък много щастливи случаи,в които сме ходили там,с прекрасното ми детство...
И въпреки това,Сопот и Пловдив като места са ми по-близки,естествено. Имам толкова много спомени,които,понякога,все още изникват в съзнанието,аа да ми напомнят за онези невинни детски години,когато всичко през детският ми поглед ми се струваше естествено,в реда на нещата. Бяха прекрасни години. Които,както всичко останало,което преживявам и съм преминала, ще останат само в главата ми - спомени,споделени с различни хора,които тогава са били с мен.
Хора.
Колкото повече растеш,толкова по-сложни стават отношенията ти с другите. Започваш да изпитваш чувства като разочарование,по-често,отколкото ти се иска да признаеш,пренебрежение,раздразнение, и все някой ти пречи да стане твоята.
Но така се дооформят характерите ни.

Иначе прекарах добре в Сопот. Не се видях с много хора,само с роднините ми и Поля. Гушках много порасналата вече Маги и размишлявах върху събитията в моя кратък живот.
Да,тепърва ще виждам повече.
Има доста неща,по-точно теории,които се потвърдиха напоследък. Например,винаги съм смятала,че децата не са за подценяване. Те са много по-силни от възрастните...

Оставям тези редове,така недовършени и приключвам поста с една снимка на люлка,на която,като дете се люлеех всеки ден.... На колко ли деца е разнообразявала деня тази люлка...

0 коментара