яну
15
А някога те познавах.. Четейки блогът на Стеф, ( да Стеф, чета го редовно ;) ) се замислих и аз за хората от ежедневието. Или по-точно за онези,които някога бяха там.
Жалко е наистина, да виждам какво става с човек,който някога познавах добре и който някога ми споделяше, за който бях близка, наричаше ме сестра. А той бе като брат. Беше.
Вече не е . Fail. Виждам как става някакъв глупак, или какво ?
Знам,че знаеш за кой говоря,Стеф. Точно за онзи, който в 6ти клас ми завъртя главата и от който и до момента искам да ми е близък. Но не става.. Имам чувството,че той е от тези хора,които ако не ги забавляваш по някакъв начин като малките деца,те ще се обърнат с гръб и ще потърсят някой друг. Разбирам, грешка няма, всъщност. Всеки продължи с живота си, фактически ние нямаме много общо минало, но можеше да имаме общо бъдеще. Можеше. Трябваше. Щеше.
Тъжно е, наистина.
И на мен ми идва да изкрещя "майната ти", да го махна от приятели във (затъпяващият) Фейс и да приключа с това веднъж завинаги. Да предизвикам по някакъв начин вниманието му. Някакси да му липсвам,поне малко.
Чувствам се жалка. И сигурно съм.
Иска ми се да види колко пропада, да види, че не съм просто Мари, поне веднъж да го засека някъде. За Бога, колко далеч един от друг сме, а живеем в един квартал? Как може да е така, че да не мога да му се обадя, да не мога да го видя, когато е толкова близо?
Толкова ли се отдалечиха хората от всичките заобикалящи ги простoтии, всякакви глупости от сорта на 'кой с кого е тръгнал' , или 'какво си взех, а какво се носи и как ' Просто.. не е това, което беше .
И се чувствам глупаво. Най-ироничното в цялата работа е, че мога да се поставям на мястото му, но той не разбира колко ценно е , не разбира,че всичко може да ми сподели и аз да му помогна по някакъв начин. Не, за него аз все още съм просто онова малко момиченце, с което учеше в едно училище,с което дори бяха на един етаж и което успя да се махне от там и върви по пътя на реализацията.
Странно - преградите от простотиите и различните й сфери толкова много се увеличиха, че двама души,които някога си приличаха толкова много, сега не могат да си обелят и дума в скайп, а във Фейс дори не отговаря на коментарите ми . Ако случайно го срещна на улицата, единственото,което ще чуя сигурно ще е едно тихо ''здрасти'' ...
Това ли заслужавам ? Чудя се, дали някога изобщо ще поиска отново помощта ми,или компанията ми. И ако това се случи, как ще постъпя аз ?
Извода е,че хората се разделят... А живеем в един град, учим наблизо. Но дори не се засичаме. Не знам какво става с него, той си няма и понятие ( а сигурно и интерес) какво става с мен.
Някога ще съжали ли? Ще осъзнае ли, какъв приятел съм била ? Не. Едва ли. Аз се интересувам.Той - не. И ще ми е много интересно,ако някога разбера - той да е бил така, както се чувствам аз в момента.
А ти Стеф, мислеше , че ние имаме бъдеще. Колко жалко, нали ?
Толкова близо,а всъщност толкова далеч...Не мога да повярвам че се оказа такъв..еднакъв,точно като всички онези глупаци.И да наистина е жалко,защото наистина мислех че имате бъдеще...Едно от гадните неща в живота е че няма нищо постоянно.Освем ако не се бориш със зъби и нокти ,за да постогнеш всичко което някога си искал..