окт
28
Времето минава,
а ние все така стоим.
замръзнали,потъваме в собствени спомени
седим и чакаме нещо да се промени,докато
секундите тихичко отброяват
настоящето,което така и не успяваме да уловим...
А миговете на малкото щастие продължават да ни убягват-
щастието,че дишаш и си жив,че си точно тук,в този момент
било то сам или не ...
Ах,колко ни трябва едно събуждане!
Колко голяма нужда имаме от съзнание,което да ни напомня,
че това,което днес имаме утре може и да го няма!
Продължаваме да се надяваме на чудо.
Все още сме наивни и вярваме,че има Съдба.
Съдба.Какво е това?
Това сме ние.Ние правим крачките,съзнателно или не.
И след това живеем с решенията си.
Или оставяме други да ги направят вместо нас
Това е най-голямата грешка на всички ни.
Че оставяме живота да си тече.
Ядосваме се,че някои са щастливи,а ние -не
А какво правим по въпроса? - Нищо.
Нищо по-различно, освен оплакването.
Съзнание и действие.Това ни липсва.
И ако се замислиш, и ти ще го осъзнаеш.
