И старт. 
Промяната започва. Една след друга. 


Едно е да си студент в чужбина, друго е и майка ти да те последва. Късметлийка съм, и не го казвам като ирония : )) 

Тя ми е като най-добра приятелка, обожавам я. Стискайте палци да се оправим и двете тук.
Благодаря .
Ще ви държа в течение.

Невероятната илюстрация е дело на Tim Gagnon

.. се случи благодарение на майка ми, както и някои от най-близките ми приятели. Благодаря ви безкрайно много !

Бъдете силни и обичайте. Защото си заслужава.

Оттърсих се от страха, а скоро ... ще си проличат и резултатите.
Обещавам си. На себе си, на близките си - роднини и приятели,обещавам,ще се гордеете с мен.
Надявам се по-скоро да мина през гадното начало  и да ви разказвам историите си с щастлив завършек.

А дотогава мечтайте. Човек е голям толкова,колкото са големи мечтите му. Не се страхувайте от тях - те са карта,а не безмислици.

Все пак написах черно на бяло,че ще има още една публикация , нали ? 


Нека обобщим : минах през гадната последна година в гимназията, разбрах какво е да имаш връзка от разстояние. Успях, някак си, да я съхраня въпреки повече от 2000 километра,които ни деляха един от друг. Повярвайте, не е лесно.И не ,не е толкова заради самият физически контакт и липсата му . По-скоро е заради самият факт,че живота на всеки един продължава,независимо от случките в него - разделени или не, физически или не, всеки трябва да върви по пътя си. Поддържането на огъня,както и разбирателството помежду ни се оказа проблем - защото той се промени , а аз заедно с него -  и двамата станахме по-независими,по-самостоятелни. За него тези ми развити качества бяха проблем - независимо,че той самият също ги бе развил . От там следваха и караниците ,които е по-трудно да се преодоляват от разстояние - защото не си казвате нещата в очите, гневът се задържа по-дълго,когато не виждаш въпросният човек ( с други думи казано,не можеш да му зашлевиш един шамар или да го удариш по рамото , не можеш наистина да му се разкрещиш, не можеш и да го прегърнеш,когато гневът те напусне и смирението се настани в съзнанието ти)
От друга страна, това,че бях далеч от него беше в мой плюс,защото се развих повече като личност - работих върху задачите си, целите си, бях с невероятните си приятели и възвърнах част от предишното си, абсолютно независимо от момчета (и техните настроения) Аз.
Все още той ми влияеше много,все още ми беше много гадно като се карахме, но го забравях по-лесно,още в момента,в който изляза навън .

Понякога се замислям,че ако нещата не се бяха стекли по точно тези обстоятелства, всичко щеше да е различно и може би нямаше да имам такава увереност,че съм способна да се справя с всяка ситуация - колко е така е друг въпрос,но е по-добре с такава увереност, отколкото тресяща се от нерви,нали?

В  Германия от своя страна, всичко се промени. Нещата се обърнаха,и аз отново станах по-зависима... което в никакъв случай не ми харесва,но не мога да го избегна . В момента е по-силно от мен самата .
Няма значение,нека оставим тези дълбоко душевни,драматични терзания и колебания настрана.
Нещата тук стоят по следният начин : цялата възможна отговорност,която бихте могли да си представите , се стоварва върху вас в един и същ момент, а именно - къде да живеете? , как да живеете? , как да се държите тук ? , как да говорите ? , кога ще работите ? кога ще учите?  как да организирате времето си ?  ,здравна застраховка ?, транспорт ? , отношение ? ами ако не съм достатъчно добър/добра ?  
Тогава,скъпи Читатели, надявам се да съществувате, започва трескавата главоблъсканица - тогава забравяте всякакви добри и недобри маниери от България и започвате да си изграждате ново,абсолютно благоприлично поведение,с което да успеете да направите всяко възможно първо впечатление добро, защото тук сте Никой, тук сте Нов, не познавате достатъчно хора, а и да познавате те нямат нищо общо сами по себе си с хората,които някога сте познавали.
Ако питате дали съм плакала за България - да, няколко пъти защитната ми от такива състресения стена се пропука , и си поплаках за известно време,макар и съвсем тихо.
Не се гордея с това, но все пак съм човек нали? Не съм направена от камък , мъчно ми е за много неша,които оставих зад гърба си в България - самият ми живот там беше ... не знам до каква степен е бил или не по-лесен , но поне нямаше езикова бариера,познаваш основните типове хора там ,подбираш с кои да общуваш .. някак си по-свойски е всичко там. Познато. Родно.
Не,няма да пиша патриотични неща,опитвам се да опиша чувствата си. Липсват ми хората в  България - всичките ми близки, роднини и  приятели - ако те бяха тук ,убедена съм,че щях да съм доста по-силна. Но човек трябва да се научи да ги съхрани в сърцето си,такива каквито са и така те ще са с него винаги и навсякъде . Може да ви се струва банално или прекалено,но е точно така . Вероятно бихте разбрали само,ако ви се е случвало .
Защото има разлика между това да отидеш в чужбина на екскурзия - тогава всичко ти се струва прекрасно и нищо от България не ти ли липсва, дори не ти се връща - но я опитайте да се преместите - тогава всичко ви липсва, дори простата,но уютна атмосфера в българският град - нищо толкова голямо и велико,колкото в европейските градове,но си е вашето,нали? Там сте играли, там сте били щастливи - изведнъж всички тези хубави спомени изплуват в съзнанието ви когато останете сам на непознато за вас място, толкова чуждо и студено.

Когато стигна до следващите си цели, ще кажа как съм построила пътя : )

И така, аз бях твърде развълнувана от самото начало, дори бях щастлива тук , но в момента се чудя какво и как да направя, опитвам се да подредя графика си така,че да имам време за всичко. Искам да бъда добра във всичко,което се постига трудно и с постоянство и упоритост.
Междувременно мечтая за бъдещето си и от сега мисля за възможностите си - и най-невероятно звучащите мечти могат да станат реалност, ако наистина го поискате.
Например сега искам да бъда ерасмус студент при първа такава възможност - тоест втората година, вероятно за летен семестър . Възможностите са много, изключително интересно ми е и определено искам да опитам да сбъдна мечтите си - срещнах хора,които са ерасмус (или са били) - например едно момче ще прекара първият семестър от следващата си година в Бостън (!) Какво по-добро от това ?
Определено искам и аз ! 

В следващите редове ще  публикувам част от едно,вероятно достатъчно известно писмо , което съдържа в себе си голяма доза истина, до която,смея да се похваля, и аз съм достигнала.

the right times

Има някои неща,които не мога да разкажа - не защото някой ми забранява, а защото аз самата се ограничавам - подяволите,това звучи тъпо дори в моето съзнание, а какво остава пък за останалите.

Вероятно един ден ще си спомням за това време с усмивка. Силно се надявам,че ще премина през всичко успешно ... поне сега ,когато се връщам назад към случките в (макар и краткият) живота ми, разбирам,че всичко е било за добро и не съжалявам вече за нищо .

Но ми отне време Наистина ми отне - и усилия и нерви също .

За 19те си години на този свят преживях достатъчно (или пък не?) семейни драми,премествания,нови и нови хора , изпитания. Чух достатъчно пъти "това е толкова трудно","невъзможно е''," нямаш шанс" и накрая се оказа,че зад ъгъла винаги има още една възможност,още един шанс, който ти не си видял.

Беше почти невъзможно да уча изкуство в Германия без немски,но ето ме сега на немска земя,гледаща снимки на България и приятелите си постоянно ...

Не съм очаквала,че целият ми свят ще се промени толкова шеметно  и в същото време почти неусетно .

Вече трета година съм с Това момче , но през последната година аз самата се промених много - мечтите ми вече не са общи ,а са лични или свързани с приятелите ми .

Минах успешно една от най-трудните си години, а именно - последната в гимназията.

Работих , ходих на училище,давах всичко от себе си там , започнах уроци по немски (нещо,което пък най-малко съм очаквала,че ще реша) ,рисувах.Много .

И тепърва ще рисувам повече. Променила съм и това - стилът ми на рисуване вече е коренно различен -трябва да отговаря на много по-високите ми изисквания - идея, композиция, мисъл,цвят,влияние.Така трябва да е - мисли,дерзай,действай ! 

Последната година минах през годишни изпити,кандидатстване, изпити по немски,учене,рисуване, рисуване,рисуване, дипломиране, матури. Промених всичките си душевни състояния коренно , станах по-смела,израстнах като мислене и виждания за живота. О,знам,че тепърва имам какво да уча . Знам това . :)  

Лятото беше вълшебно - успях да се видя с много хора,успях да отида на море с приятелите си,което определено бе едно от най-хубавите неща,и до ден днешен гледам снимките от тогава и си спомням за всичко с усмивка - не защото сме направили нещо кой знае какво ,а защото бяхме заедно. В Ахтопол - малко градче,не беше много за нас погледнато откъм забавления - нямаше почти никакви, но пък беше достатъчно евтино за нас . Догодина ще сме на някое по-хубаво място, на някое още по-вълшебно, за повече време и ще бъде още по-хубаво. Обещавам.

Запознах се с много хора,разбрах много истории . Къде са наистина смели хора, къде за нещастни такива,закотвени в отчаянието си. А имаше и такива,които не се променят изобщо през годините,не израстват по никакъв начин, освен насила. 

Бях в Плевен, сближих се с баба си,чух историите от нейният живот ... определено силни и впечатляващи такива. Видях много от невероятната ни природа,спиращи дъха гледки, посетих полузабравени и напълно забравени места. 

Събрах куп впечатления и ги запазих за себе си. Искам един ден да успея да ги изразя в картините си,да успея да вдъхна някакво чувство  в тях - такова,че когато ги погледнеш - да ги гледаш продължително и да има наистина чувство в теб самият - каквото и да е, аз бих се радвала ако го има. 

Бях и в Бургас - за втори път за едно лято. Градът,който обичам,меко казано, е все така красив и очарователен, пълен със спомени,още детски такива, пълен с красота, хора които обичам са там -  леля ми ,Тони и братовчедка ми,с която се сближих много това лято. Бяхме заедно в Плевен,после в Бургас и накрая дойде при нас на гости в София, където я запознах с приятелите ми,разведох я из софийските улици и магазинчета. 

Лято,пълно с емоции. Благодаря на хората до себе си,които го направиха толкова незабравимо,за пореден път показахте обичта си към мен, невероятни сте. Обичам ви ! 

Промяната

Настъпи в ранната сутрин на 18 септември тази година. Денят, в който заминах за Германия.

За първи път пътувах със самолет - определено ми хареса,особено излитането - буквално усещаш как си във въздуха - страхотно усещане, ако можех,всеки път щях да пътувам по този начин. 

Кацнах в Истанбул след едночасовият полет. Посрещнаха ме облаци,хладен вятър и дъжд. Прелетяхме над водите,улиците, хората,колите - някои на училище,някои на работа .  

Много,много малка част от това,което всъщност  беше като размери

А аз не спирах да мисля - за всичко случило се, за последната година, с нетърпение очаквах да видя града, разбира се .. и него . Естествено . След всичко,което се случи той остана фактор. Ще се разбере за добро или за лошо. 

Успях да видя къде ми е следващият полет към Хамбург още преди да кацна на изход 202. Веднага след като автобуса ни закара на летището, се обадих на мама,казах й че всичко е наред и съм кацнала, а след това се заех с търсенето на изход 504. Минах през половината летище,меко казано огромно - навсякъде имаше заведения,магазини , беше като голям търговски център с функция и на летище. Ориентирах се по табелите и за двайсет минути стигнах до изхода за полета към Хамбург. Опашката пред  паспортното гише беше километрична,така че не се осмелих да отида до тоалетната, въпреки ,че тя беше до мен. 

За щастие вървеше приблизително бързо,така че не след дълго вече давах пастпорта и билета си за проверка. Минах,качих се на малкият автобус пред вратата и след 10 минути вече чаках да се кача в,меко казано, огромният самолет.

Беше много красиво - виждаш реещите се под теб облаци, виждаш света от високо - неописуемо чувство.

Първите дни в града минаха добре, времето беше прекрасно - топло и слънчево. Отидох с него на работа, видях как минава ежедневието му. Запознах се с нови хора още първият ден. 

Английският ми беше малко скован в началото, но на вторият ден вече можех да мисля на английски. 

Общежитието представляваше един коридор със стаи - кутийки , с едно легло,гардероб,два рафта и едно бюро - всичко,от което един студент има нужда като за начало. Имаше обща кухня и обща баня и тоалетна - бяха чисти. Кухнята  и общата стая не бяха поддържани,дори напротив - рядко виждах хора в тях, а когато виждах , не ми се струваха особено приветливи. 

Все пак се запознах и сближих с едно момиче , Мюдж - много готина, излезнахме веднъж и все още си пишем,въпреки,че тя замина в Берлин да следва - една година е прекарала тук,но се е преместила там ,за да учи изкуство. Стана ми малко криво, защото разбрах,че е кандидатствала в моят университет, а не са я приели - странно защо - беше добра,видях й портфолиото, нямаше проблеми с езика (като мен например) и въпреки това не я бяха приели. 

Подяволите, ще закъснея, ако не спра да пиша сега . А имам много,много за разказване. 

Скоро втора част !