Все пак написах черно на бяло,че ще има още една публикация , нали ? 


Нека обобщим : минах през гадната последна година в гимназията, разбрах какво е да имаш връзка от разстояние. Успях, някак си, да я съхраня въпреки повече от 2000 километра,които ни деляха един от друг. Повярвайте, не е лесно.И не ,не е толкова заради самият физически контакт и липсата му . По-скоро е заради самият факт,че живота на всеки един продължава,независимо от случките в него - разделени или не, физически или не, всеки трябва да върви по пътя си. Поддържането на огъня,както и разбирателството помежду ни се оказа проблем - защото той се промени , а аз заедно с него -  и двамата станахме по-независими,по-самостоятелни. За него тези ми развити качества бяха проблем - независимо,че той самият също ги бе развил . От там следваха и караниците ,които е по-трудно да се преодоляват от разстояние - защото не си казвате нещата в очите, гневът се задържа по-дълго,когато не виждаш въпросният човек ( с други думи казано,не можеш да му зашлевиш един шамар или да го удариш по рамото , не можеш наистина да му се разкрещиш, не можеш и да го прегърнеш,когато гневът те напусне и смирението се настани в съзнанието ти)
От друга страна, това,че бях далеч от него беше в мой плюс,защото се развих повече като личност - работих върху задачите си, целите си, бях с невероятните си приятели и възвърнах част от предишното си, абсолютно независимо от момчета (и техните настроения) Аз.
Все още той ми влияеше много,все още ми беше много гадно като се карахме, но го забравях по-лесно,още в момента,в който изляза навън .

Понякога се замислям,че ако нещата не се бяха стекли по точно тези обстоятелства, всичко щеше да е различно и може би нямаше да имам такава увереност,че съм способна да се справя с всяка ситуация - колко е така е друг въпрос,но е по-добре с такава увереност, отколкото тресяща се от нерви,нали?

В  Германия от своя страна, всичко се промени. Нещата се обърнаха,и аз отново станах по-зависима... което в никакъв случай не ми харесва,но не мога да го избегна . В момента е по-силно от мен самата .
Няма значение,нека оставим тези дълбоко душевни,драматични терзания и колебания настрана.
Нещата тук стоят по следният начин : цялата възможна отговорност,която бихте могли да си представите , се стоварва върху вас в един и същ момент, а именно - къде да живеете? , как да живеете? , как да се държите тук ? , как да говорите ? , кога ще работите ? кога ще учите?  как да организирате времето си ?  ,здравна застраховка ?, транспорт ? , отношение ? ами ако не съм достатъчно добър/добра ?  
Тогава,скъпи Читатели, надявам се да съществувате, започва трескавата главоблъсканица - тогава забравяте всякакви добри и недобри маниери от България и започвате да си изграждате ново,абсолютно благоприлично поведение,с което да успеете да направите всяко възможно първо впечатление добро, защото тук сте Никой, тук сте Нов, не познавате достатъчно хора, а и да познавате те нямат нищо общо сами по себе си с хората,които някога сте познавали.
Ако питате дали съм плакала за България - да, няколко пъти защитната ми от такива състресения стена се пропука , и си поплаках за известно време,макар и съвсем тихо.
Не се гордея с това, но все пак съм човек нали? Не съм направена от камък , мъчно ми е за много неша,които оставих зад гърба си в България - самият ми живот там беше ... не знам до каква степен е бил или не по-лесен , но поне нямаше езикова бариера,познаваш основните типове хора там ,подбираш с кои да общуваш .. някак си по-свойски е всичко там. Познато. Родно.
Не,няма да пиша патриотични неща,опитвам се да опиша чувствата си. Липсват ми хората в  България - всичките ми близки, роднини и  приятели - ако те бяха тук ,убедена съм,че щях да съм доста по-силна. Но човек трябва да се научи да ги съхрани в сърцето си,такива каквито са и така те ще са с него винаги и навсякъде . Може да ви се струва банално или прекалено,но е точно така . Вероятно бихте разбрали само,ако ви се е случвало .
Защото има разлика между това да отидеш в чужбина на екскурзия - тогава всичко ти се струва прекрасно и нищо от България не ти ли липсва, дори не ти се връща - но я опитайте да се преместите - тогава всичко ви липсва, дори простата,но уютна атмосфера в българският град - нищо толкова голямо и велико,колкото в европейските градове,но си е вашето,нали? Там сте играли, там сте били щастливи - изведнъж всички тези хубави спомени изплуват в съзнанието ви когато останете сам на непознато за вас място, толкова чуждо и студено.

Когато стигна до следващите си цели, ще кажа как съм построила пътя : )

И така, аз бях твърде развълнувана от самото начало, дори бях щастлива тук , но в момента се чудя какво и как да направя, опитвам се да подредя графика си така,че да имам време за всичко. Искам да бъда добра във всичко,което се постига трудно и с постоянство и упоритост.
Междувременно мечтая за бъдещето си и от сега мисля за възможностите си - и най-невероятно звучащите мечти могат да станат реалност, ако наистина го поискате.
Например сега искам да бъда ерасмус студент при първа такава възможност - тоест втората година, вероятно за летен семестър . Възможностите са много, изключително интересно ми е и определено искам да опитам да сбъдна мечтите си - срещнах хора,които са ерасмус (или са били) - например едно момче ще прекара първият семестър от следващата си година в Бостън (!) Какво по-добро от това ?
Определено искам и аз ! 

В следващите редове ще  публикувам част от едно,вероятно достатъчно известно писмо , което съдържа в себе си голяма доза истина, до която,смея да се похваля, и аз съм достигнала.

0 коментара