От чувствата си,може би. Те са ... объркани, е най-точната дума.Напоследък съм вечно в объркани настроения. Ту съм щастлива, ту тъгувам по изминалите седмици, и най-вече за едно нещо,което е повече от ясно.За него отделих цял един пост...Липсва ми.Много ми липсва. Липсва ми усещането,което той носеше със себе си - спокойствие,щастие,любов.Липсва ми мястото - райското местенце,в което опознах друга част от себе си. Изпълниха се най-смелите ми мечти.Че даже се надхвърлиха.Това не ми се бе случвало в скоро време.Почувствах се истински щастлива и ...някак по-жива.Нали знаете, когато се изпълните с нови емоции и вие се променяте.Е,то днес се усетих колко много тъгувам за това усещане (не че не мисля за това постоянно) ... Да се чувствам жива..липсва 1 част от мен.Не знам дали ще я намеря отново в България.Силно се надявам.Но какво,ако не стане? ...
Мама ми каза един метод да се изпълнят донякъде желанията ти.По-точно да се намерят решения за проблемите,които имаш . . .
Но аз в момента съм в борба с емоциите си.Измъчват ме и ми е трудно да се справям, все се улавям как отново и отново повтарям онова,което се случи и как искам да върна времето назад,как искам всичко да се повтори.., как искам да сме заедно.
Трудно ми е и да общувам с приятелите си.Не всеки ме разбира.Някои просто не могат,защото не са преживели нещо подобно. За тях това е като весела случка от лятото. Но за мен не е.
Чудя се, щеше ли да ми е по-лесно ако лятото продължи и не ходя на училище? Не става въпрос за глезене. Става въпрос за липса.Дупка.Огромна при това. Чувствам се крайно изтощена и постоянно се опитвам да се окуражавам и да бъда весела, но днес,когато излязох с класа си,се усетих,че не съм щастлива,въпреки,че хората около мен бяха и ме зареждаха по някакъв начин.Явно отхвърлям положителни емоции ? Направо не мога да се позная. Опитвам се да се усмихвам, да се радвам на момента,но не се получава. Всичко около мен ми навява спомени за там. Музиката, обстановката, някоя дума ... всичко ме подсеща за откъслечни случки,които ставаха там. Гледам отново и отново снимките, клиповете ... Търся снимки на хотела, гледам ги отново и отново,повтаряйки си "и ти беше там" .. и най-лошото е,че не мога да спра. Просто не мога. Трябва ми още време, а сякаш се плаша от самото време - че ще застудее, че лятото си отива и че няма как да върна времето назад. Както и че скоро ще застудее,ще падат листа...ще бъде една красива есен . Но мога ли да оценя красотата,след като съм като дупка ? След толкова хубави преживявания, връщането в училище е като връщане в реалността, а мен ме е страх точно от нея : страх ме е,че като завали първият сняг,например,споменът за лятото ще ме измъчва повече,защото то е неповторимо и различно всяка година. Страх ме е,че от спомен ще остане само мираж. Страх ме е да не забравя. Да почна да се съмнявам,че това е просто мечта, че не се е сбъдвало. Боя се да не загубя спомена,след като се върнах в реалността,тоест в училище,където ме очакват трудности и знам ли - проблеми? Не,че не си повтарям,че ще бъде страшен купон и че ми предстоят много хубави емоции .Но поне за малко искам да задържа още дъхът и усещането за него - рая,морето,храната,стаята,сънищата, Юнун, целувките,мечтите...
Що се отнася до най-голямата ми мечта,то тя е ... да го видя отново. И той да се задържи в живота ми.(вярвам,че е свестен)
А за училището също си имам страхове - нови хора,тоест зайци. Не сме вече центъра на вниманието. Ще имаме нови предмети - представяте ли си, още предмети! Не знам как ще се справям с езика - френски.Страх ме е как ще се справя и с математиката... и с всичко,изобщо!
Тези проблеми не съществуваха там...
Отново ще имам скулптура и рисуване - страх ме е кои учители ще са ми тази година? Ако са същите, донякъде окей, знам им подхода и какво изискват, но съм убедена, че няма да са същите.
И пак ме е страх от тях - колко ще изискват, дали ще успея да покрия тези изисквания или ще се проваля... Ще се издигна ли, ще успея ли? ..Само времето ще покаже...Страхувам се от времето.
