"История от конкурса „Цената, която плащам, за моя професионален успех”
Трудните неща ги правя веднага. Невъзможните ми отнемат малко повече време. Това е мотото ми. По принцип никога нищо не ме е спирало да имам това, което искам. По принцип. Имам невероятното щастие да съм отгледана в здраво семейство. Обичам родителите си повече от всичко и цял живот ще съм им благодарна за всичко, което са направили за мен – възможно и невъзможно. И, разбира се, че някакси съумяха да ме изтърпят. Завърших специализирана икономическа паралелка и моментално се ориентирах къде, какво и как ще продължа да уча. Проблемът не беше само в кандидатстването. Проблемът беше в парите. И винаги е бил. Родителите ми оказваха цялата възможна подкрепа, на която са способни, но след осми клас, ако не работех през летата – нямаше как да си купя учебници. Няма проблеми – винаги съм обичала да показвам, че мога да се справя с всичко.
Не ми тежеше и на кой би му тежало на 16-17 години. С много труд, адски много, завърших гимназия. По това време работих във фабрика – наложи се да започна няколко седмици преди самото завършване – което от своя страна наложи да си взема „отпуск”, за да отида на абитуриентския си бал. Почнаха се познатите на всички проклети уроци по какво ли не, преди да се явиш на кандидат-студентския изпит, които така или иначе трябваше да прекъсна, защото не можех да ги плащам. Мечтата ми беше да запиша Маркетинг. По времето, което кандидатствах, това беше най-престижната икономическа специалност и шансовете бяха буквално нулеви за мен.
Подготвях се сама – както и когато мога. Не спирах да работя – сервитьорка, барманка, секретарка, офис сътрудник – няма никакъв смисъл да обяснявам всички унижения, на които е подложено едно момиче по трънливия път към целта си. Успях да се класирам и получих заветното място в така желаната специалност. Бях една от 250-те кандидати тази годината, представили се на изпита с над 5.50 за цялата страна. Скоро след това си намерих сравнително престижна работа, учех задочно, работех, взимах си изпитите – всичко вървеше нормално. До момента, в който установих, че всякакво професионално развитие в България е едва ли не непосилно. Години наред ходех по интервюта къде ли не – съзнавах ясно, че не мога цял живот да бъда секретарка, а и вече ми беше дошло до гуша. След почти две години неуспешни опити загубих всякаква надежда, че въобще ще успея. Някъде по това време аз и приятелят ми – мъжът, който обичам безкрайно много и днес с гордост наричам мой съпруг – заминахме за Англия.
Не прекъснах следването си. Прибирах се на всяка изпитна сесия и продължавах да си взимам изпитите. Разбира се, не бях подготвена за това, което ме чакаше „там”. „Там”
почваш от нулата. „Там” си никой. „Там” си поредният емигрант. „Там” ставаш само за миене на тоалетни и отсервиране на маси. Стиснах зъби. Бях взела вече решението и за нищо на света нямаше да си призная, че може би съм сгрешила. Аз просто не греша. Или поне така си мислех. Да, мих тоалетни. Да, чистих какво ли не. Да, сервирах и отсервирах по 12 часа на ден. Всеки ден. И нито за миг не спрях да уча. Нито пък спрях с опитите да сменя работата си. Ставах в пет и половина сутринта шест дена в седмицата – прибирах се в един за два часа почивка – единият го прекарвах в учене, а другият в спане – под часовник. Намразила съм до такава степен всякакви електронни устройства с истерични аларми, че дори телефонът ми е на тих режим. Паралелно с това тръгнах на уроци по английски, въпреки че езиковите ми умения бяха добри. Не след дълго се сдобих с IELTS сертификат, който общо взето не промени никак нещата, освен че намали нулите в банковата ми сметка. След почти три такива години завърших бакалавърската си степен по Маркетинг. Веднага записах магистратура – сега поне можех да си го позволя – Връзки с обществеността.Някъде по това време най-накрая успях да си сменя и работата. Не беше това, което исках, но поне бях приключила с носенето на табла. Заклех се, че никога повече няма да вадя хляба си по този начин. Не защото бих се срамувала, а защото всичко си има граници. Да си сервитьорка на 18 е едно – на 25 – съвсем друго. Кандидатствах в университет в Англия и ме приеха – магистратура Маркетинг.
Така нагърбих двете магистратури – едната тук, в Англия; другата в родна България. Излизах от къщи в седем и ако имах късмет се прибирах към осем.
Тогава бе времето ми за учене. Ходех на лекции два пъти седмично вечерно време. Установих, че дори и с квалификациите, които имах и които щях да имам пак не мога да си намеря работа по специалността. Тогава записах и трета магистратура – Счетоводство. Не, не съм луда. Някакси успях да завърша магистратурата Маркетинг, тъй като тя ми беше приоритет. През това време бутах другите две. Завърших и Връзки с обществеността. За седмица в България, ако успеех да се прибера разбира се, съм взимала единадесет изпита. Не ме питайте как. Ако трябва да бъдем честни, аз самата не знам. Изкарах най-изморителните две години в живота си. Животът ми се състоеше в непрестанно учене, четене, писане на курсови, проекти, лавиране с хилядите неща, които трябва да свърша в един едничък ден заедно със служебните си задължения. Загубих много тегло, не можех да спя, не можех да ям, не излизах, приятелите спряха да ми се обаждат, тъй като винаги бях заета, скарах се с родителите си, които бяха ужасени от това, в което се превръщам. Превърнах се в абсолютен антисоциален персонаж с вечно бесен поглед. Дори не искам да си спомням. Отказах се от всичко. Нямам представа как ме изтърпя мъжът ми. Едва ли не всеки ден изпадах в нервни кризи, осъзнавайки за пореден път, че не мога да се вместя в сроковете, които сама си поставях. Стигнах до психиатър и хапчета за сън. Когато всичко свърши ми трябваха месеци наред да се върна към нормалният си начин на живот. А именно – да имаш време за себе си; да можеш да си сготвиш нещо, а не да ядеш поредната консерва или каквото намериш в хладилника, защото в противен случай ще припаднеш от глад; да гледаш телевизия; да четеш книга – не учебник, а книга; да отидеш на фризьор; да вземеш душ по-дълъг от 5 минути; да си лакираш ноктите – нещо, което не бях правила от години. И въобще всички онези неща, които те карат да се чувстваш жена. Оказа се, че си е струвало. Не е ясно дали защото едва не се убих от учене или защото просто извадих късмет. Едва ли ще разбера, а и не ме интересува. Днес имам работата, която искам. Не тази, за която мечтая, но е въпрос на време.
Както казах – невъзможните неща ми отнемат малко повече време. Работя по специалността си и градя кариерата си. Не, не съжалявам, че не живея в България. Не, не съжалявам за прекараните години като сервитьорка – така сега мога да оценя това, което имам и което съм постигнала сам самичка. Не, никога не свикваш – близките и приятелите адски много ми липсват. Съжалявам за това, че едва не разбих здравето си. И да, пак бих го направила."
