За пет , даже четири дни смених обстановката. Беше свежо и неочаквано лежерно преживяване.Беше малко като почивка,малко като екскурзия,ама и малко с дъх на училище,наближаващите учебни мъки и постановки.Трудностите ,които ни предстояха тогава,като разделени на групи. 

пристанището и лодките,които всеки ден рисувах.

Вече не бяхме цял клас, а бяхме просто група от хора, всеки там  беше просто един от всички останали.Беше много странно и се усещаше как сме се разделечили през лятото,което е напълно нормално,разбира се. Никой не се стараеше да се сближава толкова много, всички си бяха разделени на групички,както си знаят. Нямахме общи купони,нямаше дискотека... нищо такова. 

А Созопол беше толкова призрачен. Навяваше много на току-що отминалото лято, все още беше топло...но магията на многото туристи,заредени с положителни емоции от почивките си,я нямаше.Беше изчезнала,заедно с тях. А ние бяхме сами,там, в призрачният курорт,в който кафетата седяха празни,отворени по цял ден. Магазинчетата за сувенири,с останали неща от поредният летен сезон... 

Почувствах се като във филм,за пореден път. Всяка вечер отивахме на абсолютно празния плаж,по който още седяха разперени чадърите. Кабинките за спасители също си бяха там,ала празни, с пясък между дървесината,върху която често се качвахме,за да добием малко по-висок поглед над целият пейзаж. През по-голямата част от времето,прекарано там,морето бе бурно,вече се усещаше зимният силен бриз,който вечерта духаше толкова силно срещу теб и беше толкова ... студено. 

Като цяло обстановката беше ... невъзможно есенна. 

Не успях да намеря старата си квартира от преди толкова години. Не успях изобщо да си спомня пътя. На няколко пъти дори се обърквах из всичките затворени,вече,павильончета.

Рисувахме все по пристанището. Тръгнахме с големи очаквания и се прибрахме по нежелание, в отново препълнената София. 

А на 15 септември беше огромна идилия. 

Имам някакво обяснение и логика, защо това лято си отиде толкова неусетно. Може би защото го чаках с толкова огромен копнеж, не го усвоих така както предишното,имах големи очаквания и претенции за него. Не че не го изживявах хубаво,но след всички истории,които се случиха и които продължават да се случват,се чувствам все по-... сигурна единствено в себе си и в настоящите хора около мен. 

Загубила съм още повече от наивността си,вече изобщо я нямам,въпреки,че мечтите си ги задържах .... 
За пореден път се убеждавам,че времето е една много велика сила. И че винаги времето ти отнема най-много.