Ако в досегашните си постове изразявах изключително нелогичната носталгия по миналото,то вече не е така.Определено нещата се промениха коренно.
Всъщност,в момента малко ме е страх от него.Но предполагам това ще преодолея лесно.
Сега,когато чета няколко поста по-назад... наистина не мога да го осъзная,защо въобще отидох с баща ми на море.Бях толкова отчаяна.Можеше да мина толкова лесно без него. Ама не,то аз си мислех,че за море не се отказва. Но сериозно подозирам,че повече с него на почивка няма да отида.Просто не ми понася добре на нервите.Въпреки,че в Китен успях да се опазя..почти.Имаше една-две нощи,в които си плачех,просто,защото бях прекалено отчаяна.
Но сега е добре. Сега съм си в София.Станаха някои сериозни неща, откакто съм се прибрала.
Някои хора ми станаха още по-близки,други се отдалечиха. Не че съм изненадана,де. То такива неща си се случват постоянно,всичко е нормално.
Всъщност в момента всичко ми е доста... доста...хм,една..голяма идилия. Не знам кога ще отмине това чувство,но сякаш съм зависима от нещо. Не знам какво е,но ще се оправя. Ще стана по-дебелокожа,защото преди моята чувствителност граничеше много с опасност...не,сега и за мен не е толкова нормално. Но няма значение.
А сега. Сега се страхувам да не се загубя в нечий сини очи,омагьосващи ме от известно време...опасно много. Така или иначе не знам къде се намирам,всичко е толкова ново.
Мразя да съм влюбена,ще бягам от това. Старая се. Може би.
Загубих нещо,което имах. Но не съжалявам за него и честно казано,мисля,че най-страшното мина.
Я,може би пък някой би могъл да разбере за какво говоря. Колкото и закодирано да се изразявам.
